Tweet
Hey, I know that this forum should not be politicized in any way, and I don't want to do it, but these days it has been 81 years since the bombing of Hiroshima, where thousands of children died. On this occasion, I will allow myself to publish a poem by the wonderful Turkish poet Nazm Hikmet, created 10 years after the catastrophe. I will publish both the original and the translation, made with the kind help of AI (although the translation is not as strong as the original "grabs by the throat").
I know that I will most likely be banned for this, but I think it is worth it.
06.08.1945
Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана, че мъртвите нямат лице за света.
Чуйте!
В град Хирошима загинах. И десет години след моята смърт,
аз си оставам на седем години, че мъртвите деца не растат.
Миг.
И очите ми останаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел, и вятър отвя надалеч пепелта...
Чакам ви.
Чакам да чуете вие-
Не искам за себе си нищичко аз.
Изгорях като листче хартия-
не мога да взема дори бонбонче от вас.
Леличко, чичко!
Стоя пред вратите и чукам за подпис.
Ще чакам до край.
Чукам да няма дечица убити,
децата да казват:
"Бонбонче ми дай"
1955
06.08.1945
I’m just a child who walks alone,
I knock on doors of wood and stone.
But I can’t stand before your sight—
the dead have lost their face to light
Listen…
in Hiroshima I fell.
Ten years have passed since my farewell.
Yet still I’m seven — frozen tight;
for children lost don’t grow in light.
A single flash erased my sight,
my hair caught fire, the world turned white.
I crumbled down to ash so fine—
a handful left of what was mine.
And then the wind, without regret,
scattered me far where shadows set.
I’m waiting still for you to hear,
I ask for nothing, hold no fear.
I burned away like paper thin—
not even candy could I win.
Auntie… Uncle… I stand at your door.
I knock for a promise, and quietly wait.
I’ll wait forever if that’s the way,
I knock so children never pay.
So kids can laugh and simply say:
“Please give me candy for my day.”
1955
I know that I will most likely be banned for this, but I think it is worth it.
06.08.1945
Аз съм момиченце. Идвам отрано.
Аз спирам и чукам на всяка врата.
Ала не мога пред вас да застана, че мъртвите нямат лице за света.
Чуйте!
В град Хирошима загинах. И десет години след моята смърт,
аз си оставам на седем години, че мъртвите деца не растат.
Миг.
И очите ми останаха слепи,
косата ми пламна и гръм връхлетя.
И станах на пепел, на шепичка пепел, и вятър отвя надалеч пепелта...
Чакам ви.
Чакам да чуете вие-
Не искам за себе си нищичко аз.
Изгорях като листче хартия-
не мога да взема дори бонбонче от вас.
Леличко, чичко!
Стоя пред вратите и чукам за подпис.
Ще чакам до край.
Чукам да няма дечица убити,
децата да казват:
"Бонбонче ми дай"
1955
06.08.1945
I’m just a child who walks alone,
I knock on doors of wood and stone.
But I can’t stand before your sight—
the dead have lost their face to light
Listen…
in Hiroshima I fell.
Ten years have passed since my farewell.
Yet still I’m seven — frozen tight;
for children lost don’t grow in light.
A single flash erased my sight,
my hair caught fire, the world turned white.
I crumbled down to ash so fine—
a handful left of what was mine.
And then the wind, without regret,
scattered me far where shadows set.
I’m waiting still for you to hear,
I ask for nothing, hold no fear.
I burned away like paper thin—
not even candy could I win.
Auntie… Uncle… I stand at your door.
I knock for a promise, and quietly wait.
I’ll wait forever if that’s the way,
I knock so children never pay.
So kids can laugh and simply say:
“Please give me candy for my day.”
1955